Крайно време e да признаем, че царят е гол
Текст на български студент, приключил Софийски университет и оповестен в Offnews, стана шлагер в интернет. В него Калоян Константинов споделя за премеждията си в специалността " Връзки с обществеността " по време на бакалавърската си степен, а обявата му е във връзка новината, че СУ не съумя да запълни цели 850 бройки от кандидат-студентската си акция, в това число за влиятелни специалности.
Ето какво написа Константинов: " Статията, че даже след трето класиране в СУ има стотици незаети места и университетът разгласи, че ще приема жадно куцо и сакато, не ме изненада, само че най-накрая ме накара да опиша за своите инциденти с ВУЗ-а. Ако не ви се чете докрая, запомнете единствено това: Никога не следвайте в български университет, изучете се в чужбина и се върнете! Но, в случай че въпреки всичко имате една цигара време, апелирам:
Годината е 2012, смело отхвърлям концепцията да последвам в чужбина, тъй като за мен Софийският университет постоянно е бил Светая Светих на образованието, даже към този момент не помня за какво: дали поради криворазбрано родолюбство, или толкоз ми е разбирала главата. Приеха ме с първо предпочитание Връзки с обществеността („ влиятелна компетентност “) във Факултета по публицистика и всеобща връзка, а конспектът пращеше от гръмки обещания, че ще науча необятен набор от дисциплини – от ВО и реклама, през публицистика и социология, до логика на психиката и така нататък
Умира ли висшето обучение в България?
Червените лампички замигаха, когато на първата ни въобще лекция с „ доайена “ на PR-а у нас – Здравко Райков – ни беше казано, че по предмета ще би трябвало да учим единствено от неговите книги, които той услужливо може да ни продаде. Те бяха общо 5 на брой за към 70-80 лева, а курсът малко над 60 души, множеството от които си ги закупиха. Аз обаче не бях измежду тях, защото две от книгите, които той се опита да ни пробута, бяха озаглавени „ Вино за здраве “ и „ Сън за здраве “ и нямаха нищо общо с предмета. През идващите седмици потресът ми от правописната, пунктуационна и техническа просветеност на другите преподаватели растеше обратнопропорционално на актуалността на техните лекции, които даже преди 20 години е било комплимент да наречеш „ овехтели “. По Компютърно-опосредствена връзка (КОК, огромен подбив, знам) учехме по учебник от 90-те години на предишния век, в който се споделяше, че “chat rooms ” са бъдещето на интернет връзката.
По Писане за ВО имахме рубрика по какъв начин се пускат телеграми, по Редактиране ни изпитваха на коректорски знаци, нещо, което след скромните ми 6 години като публицист още не съм видял да се употребява даже в чужбина. Това обаче не беше изключително огромна болежка за умиране, защото в доста от случаите преподавателите даже не се показваха за лекции, а когато го правеха, от плануваните 3-4 часа стояхме един, директно сили два, след което отвисявахме няколко часа по кафетата до идната лекция, в случай че въобще се проведеше. Така още първоначално, откакто две следващи седмици 60 души бихме път за лекция, на която Райков просто не се появи и даже не си направи труда да предизвести, аз стопирах да вървя. Подобни образци бол; Георги Лозанов повече от един път не се вясна на лекция, а на самия изпит пристигна, написа тематиките на дъската и си потегли с думите, като сме подготвени, да съберем листовете си на един чин и той щял да се върне в някой неустановен миг в бъдещето, с цел да ги събере.
Комуникацията с множеството преподаватели беше единствено доктрина: телефон не можеш да намериш, на електронната си поща рядко отговаряха, а приемното им време беше по-скоро пожелателно. Аз даже допускам, че част от тях не можеха да боравят добре с техника, откакто най-малко два пъти следих разнообразни лектори да стигат до ръба на отчаянието в опит да включат преносимия компютър си или проектора. А тези, които въпреки всичко успяваха, не впечатляваха с PowerPoint презентациите си на равнище 10-и клас. Но това не трябва да ви изненадва, защото междинната възраст на лекторите несъмнено беше 50-60 години. За Бога, Минка Златева и Здравко Райков се познаваха от времето, когато са работили дружно във в. „ Работническо дело “. Тук може би стартирам да звуча злобно и дребнаво, само че няма да се съглася с вас. Да, моите лични майка и татко не могат да включат компютъра, само че те не са преподаватели във Факултета по публицистика и МАСОВА КОМУНИКАЦИЯ, където се допуска, че да си в крайник с технологиите е част от характерността.
В тази връзка, намирането на материали, по които да учиш, ставаше съвсем апокрифно – ще вземеш от някой сътрудник в по-горен курс лекции, ще преснимаш от различен страниците на едно от общо двете копия в цялата страна на едия-коя-си книга, ще надраскаш надве-натри записките, които преподавателят каканиже, гледайки от ръчно написания си лист хартия, нищо, че Гутенберг още през 15-и век е измислил печатането. Практиката в естествените университети материалите, по които да учиш, да ти бъдат елементарно и налично предоставени в електронен формат или най-малко разпечатани и раздадени преди/след лекцията е идеал. Вместо това, преди да стартира да учи така и така безумните нелепости и алабалистики, студентът минава през премеждие в търсенето им, сравнимо с това на Индиана Джоунс, единствено че в тази ситуация Храмът на обречените се назовава Софийски университет.
След ученето, несъмнено, идваха изпитите, огромна част от които бяха просто скандални. При страшилището на ФЖМК – Бондиков – никой и до момента не може да каже критериите, по които оценяваше. Един сътрудник преписва със слушалка на неговия изпит едно към едно от лекциите по предмета и все пак едвам получи тройка. Мен ме къса може би 4-5 пъти по общо два предмета. След последната корекция с няколко сътрудници даже го видяхме по какъв начин хвърля през прозореца листовете от изпита ни (не се шегувам). Подозрението е, че пишеше оценки за наличие. Същият беше казусът с Райков, при който няколко души три години поред предавахме едни и същи курсови работи и всякога получавахме тройки.
Същото беше и при Абаджимарионова, Фъртунова и кой ли още не. Слава на Помагало.ком. Положението беше такова: те ни преподаваха едвам не заспим, ние учехме едвам не ни скъсат. След всички инциденти и небивалици последните две години от следването си не стъпих на нито една-единствена лекция, даже на някои изпити не отидох. Към този миг аз и още много сътрудници от дълго време бяхме загрели накъде отиват нещата и се бяхме ориентирали към професионално развиване. На отбраната на дипломната ми работа взех решение да съм малко по-креативен и вместо PowerPoint да употребявам онлайн софтуера Prezi. Видите ли обаче, интернет в залата нямаше. Минутата, в която излязох от отбраната, хвърлих всички копия на дипломната си работа в най-близката кофа и си дадох обещание, че кракът ми повече няма да стъпи в български университет като студент.
Дори няма да разтварям дума за бумащината и безкрайното редене на всевъзможни тъпи опашки като че ли сме Зимбабве, а онлайн администрацията е мираж от прогнилия западен капитализъм. За общежитията не мога да приказвам, от София съм, само че след дребното ми визити в Студентски съм се къпал с „ Мистър Пропър “ и „ Райд “. Колкото до сътрудниците... при започване на първи курс организирах анкета за една публикация, от която се разбра, че към половината даже не знаеха коя е Людмила Живкова, а няколко искрено не виждаха смисъл от това да се учи история въобще. Виждате ли, конфликтът с цяла образователна система, която като че ли е скроена по най-неудобния метод за студента, арогантните и морално остарели преподаватели, сътрудниците, събрани от прът и въже, след 4 години оставят у теб надълбоко възприятие на засегнатост и обезсърчение. И знам от мои другари и родственици, че ситуацията не е по-различно в множеството факултети и специалности на Софийския. Корумпираността на УНСС даже е възпята в ария, а НСА, Господи, НСА каква порнография е. Бедна ми е фантастиката какво е ситуацията в останалите университети и университетчета.
И не е въпрос на пари, пичове и дами, какъв брой коства да си набереш лекциите на компютър и да ги разпратиш до студентите? Колко коства да сканираш нужната глава от книга? Колко му е да пратиш един мейл, че на следващия ден няма да проведеш лекцията или да следиш няколко онлайн интернационалните журнала по специалността си, с цел да не се излагаш като кифладжия? Струва усилието да си вдигнеш глутеус максимуса и да сършиш малко работа, вместо да лежиш на остарели лаври, в случай че бъдем задоволително великодушни и предположим, че такива в миналото е имало. И в случай че въпреки всичко ще си приказваме за пари, дано да попитаме: заслужава ли гореизброеното 20 милиона лв. (от общ бюджет на СУ 48 милиона за 2016 г.) в надбавки към заплатите, раздадени единствено за една година?!? Нима не можеха тия пари да се вкарат в изработката на удовлетворителен уебсайт, на нови общежития, съоръжение, пропускателна система? Можете ли да си визиите какви колосални суми пари са прилапани от администрацията и преподавателското тяло... не, туловище на Софийския за последните 20 години! И се чудите за какво няма задоволително студенти. Аз се чудя по какъв начин въобще има и един студент. Да, попаднах и на преподаватели като Нели Огнянова, Христо Кафтанджиев, Николай Михайлов, Искра Баева, Мария Николова, за които не мога да кажа и една неприятна дума и от чиито професионални качества съм останал впечатлен, само че даже няколко птички пролет не вършат.
Крайно време e да признаем, че царят е гол и да си кажем право, куме, в очи истината, вместо да мълчим гузно, тъй като всички участваме в заверата. Може би това е една от аргументите да си мълча до момента, тъй като не е като да съм бил мечтаният студент. Имал съм своите провинения и стоя с името си зад тях, по тази причина и си разреших да назова поименно редица преподаватели – както с неприятно, по този начин и с положително – с цел да понесат отговорността за своите каузи. За това, че прахосват най-хубавите години в живота на едни деца, за това, че опропастяват бъдещето им с мързела и глупавите си брътвежи, за това, че предават едно от най-отговорните призвания и обричат родината си на крах. Но и с цел да признаем, че множеството от нас способстват със своето безмълвно единодушие за кочината, в която живеем. Е, аз няма да си мълча повече. На мен ми писна да съм прасе.
Авторът Калоян Константинов е някогашен редактор в OFFNews, откакто приключва бакалавърската си степен по ВО в Софийския университет, продължава да следва Близкоизточни науки и политика в Кралския лондонски лицей и Оксфорд, както и да показва страната ни на редица журналистически и политически конференции и конгреси в Англия, Шотландия, Германия, Белгия, Египет. В момента работи в Тунис, където преподава на деца и младежи.
Инфо: www.actualno.com
